Тази светлина остана в дуварите на старите къщи Тя струи от темелите на мъртвите училища , от входовете на обезчестените ни читалища, от ослепелите от безверието ни църкви.
Светлината на прага между битието ни и реалността.
Една неизбежна равносметка, в която на пук на себе си оставаш оттатък, в платоновото иреално, което той смята за свръхреално.
Оставаш във времето, само органически си тук, постоянно, викайки онова време да се върне. Но то не се връща. Защото никога не се връща.
Тънка светлина се промъква през огромната ни вина, зейнала между поколения между тях и нас! Между те и ние! Ние, дето се предоверихме като бабата, хвърлила ризата в огъня, че чакала лисичи кожух, пък останала без риза.
Те, които създадоха една България все по-достойна във великолепието на времето си , която ние сринахме.
Светлината на миналото ще се процежда към нас докато ни има. Докато я има човешката ни чувствителност. Така, че още малко надежда , че не всичко е безвъзвратно загубено, читателю, има.
Невидими мрежи светлина остават в нас и между нас и в нашите наследници.
Тънки невидими мрежи – на тях ще разчитаме, защото са истинските. Но те ще заякват. И отвътре ще ни спасят. Защото са мрежи на племето, на егенето ни, на българския корен и балкански хемоглобин. Тази светлина доколкото е останала е нашето истинско аз.
Рано или късно, ще излезем от този омагьосан зандан на мрака.
Моля ви едно- не се предавайте !
Защото светлината е и във вас !
Иван Бунков
.jpg)
0 коментара:
Публикуване на коментар