При поета Ивайло Балабанов не е така. След инсулта компютърът и екстрите към тази умна машина станаха за хухленеца пъпната му връв със света на говорещите. Сигурно и сега, когато пиша тези редове, Балабана седи пред клавиатурата и големия монитор, подарен му от хасковските ротарианци, чете приятелските послания и им отвръща с пощадената от удара лява ръка. Мрежата за него не е паяжината на досадата, тя му е като срекмето, с което вади думите-риби и храни с тях душата си.
Когато болестта споходи Ивайло, лекарите ми казаха, че сега той е като компютър с изтрита памет – разказа Ваня, жената до поета. Тя е постоянно край него в свиленградското им жилище, вече рядко излизат навън. Почти не вижда с едното око, отслабна, трудно се придвижва, добавя тя. Затова Балабанов е с часове пред компютъра – неговата връзка с хората. Обича да гледа и телевизия.
Гледа, но не всичко – основно информационните емисии по "Европа", БНТ, Би Ти Ви, Нова. От другите канали – "Дискавъри" и "Хистъри". Това му бе интересно и преди инсулта. При него може да се говори за хигиена в гледането на телевизия. Сериалите никога не са го интересували, надали знае, че тези дни върви поредният "ВИП брадър" – споделя Ваня. Всяка заран съпругът ѝ чете електронните издания на вестниците, не пропуска и сайта на "Новинар юг".
Преди интернета Ивайло общувал с близките си чрез бележки. От всички думи, които изписва на ръка, не греши единствено при Арда – голямата тракийска река на големия тракийски поет. При другите ръката трепва и добавя излишни заврънкулки. Поетът се опитва да говори – "Да", "Не", "Искам", "Не искам", "Добре". "Баща ми е дете, което пие бира" – написа Калина Ковачева. Ивайло Балабанов е дете, което пие вино и виси пред компютъра.
Приятелите му във Фейсбук до вчера бяха 2709. Сред тях най-много са хората на словото – Румен Денев, Деян Енев, Рада Александрова, Йордан Василев, Румен Леонидов, Янислав Янков, Иван Вълев, Гриша Трифонов, Виктор Самуилов… Тук е и варненският арменец Ервант Каязаде, има и дама с руска фамилия – Воротинцева. Най-много са обикновените хора – почитатели на Балабановата поезия. Често пускат негови стихотворения. Някои му изпращат снимки – есенен пейзаж, да речем. Ивайло чете и реагира според случая – благодари, подкрепя, дава оценка. Много е бърз с клавиатурата, направо е чатър – хвали го Ваня.
Поетесата Маргарита Петкова – дивата къпина на родната изящна словесност, също е сред приятелите на Балабана във Фейсбук. Тя е станала неговата връзка с издателя Лъчезар Минчев, който получи правото да печата книгите на Габриел Гарсия Маркес след многогодишно отсъствие на нобелиста от родния пазар. Минчев прави елитарна "бяла" поредица за българска поезия, в която досега са излезли томчета на Иван Пейчев и Стефан Цанев. Третият избран е Ивайло Балабанов. Книга с негови стихове Минчев пуска през декември, съставител и редактор е Маргарита Петкова.
Изкушената от поезията Анелия Гешева бе инициатор за създаване на огромна група в социалната мрежа, която предлага поезията на Балабанов да влезе в училищната програма. Идеята намира множество поддръжници, но не липсват и опоненти. Най-много са те в сайта ХуЛите, известен с това, че публикува всеки самопроизвел се в поет. Един такъв се изпъчва, че негово стихоплетство за българо-гръцката калимера е по-добро от Ивайловото "Спомен за омраза" (Когато бях войник в Маказа, разбрах, че Гърция е враг…), прави съпоставителен анализ на двете в своя полза и така доказва, че авторът на "Принос към европейската история" няма място в училищните читанки. Посегнаха да махнат от там Ботев, със зор ще пуснат Балабанов. Борбата на групата за поддръжка продължава.
А поетът не спира да общува чрез компютъра и интернет с човеците, които болестта не посмя да му отнеме.
ИЗРЕЧЕНО ПРЕДИ ИНСУЛТА
Поетът в интервю за "Новинар юг" от юни 2004-а:
… Имам едно стихотворение, което започва така: "Нормално зрящите са най-нещастни…" Аз исках да вляза под кожата на дървото, да видя как кипи шареният хлорофил. Исках да се гмурна под горния слой на речната вода. Защото реката не е това, което виждаме, тя е отдолу – там, където кърти корените на върбите. Исках да вляза в ония тъмни семантични пространства на думите, на звуците, както е в стихотворението "Дъжд на 24 май". Направих опит да прогледна в гнилата пепел. Преди това обаче тя е била дърво, един хубав явор. Той е погълнал слънце и благородно си го е върнал чрез огъня…
… Да изпием до капка живота, достойно да го изживеем. Нека да е горчиво това вино, но то ни е отредено, за нас е тази чаша, тя не бива да ни отминава…
… Кажи ми защо не остаряват думите? Четеш например "Ако някой срещне някой в цъфналата ръж…" и всеки път го правиш като за първи път. Жените остаряват, но няма стара жена. А за оная красавица в дъжда – то беше жива ортопедия. В първия момент почнах да му чупя ръцете и краката на тоя непрокопсаник, че има такава хубава жена, а няма очи да я види. Но малко по-късно осъзнах, че това са емоционални излишъци. Очите му са виновни, не крайниците…
… Мен ме боли. Когато те боли, не се усещаш патетичен…
… Като поет се оцелява много трудно. Само за няколко години този град загуби своя позапазен възрожденски дух, добротата. Всичко сега е леш. На покрива на читалището има едно петгодишно ялово дърво, див орех, който не дава плод. Хубав символ е. Духът на Свиленград вече е търговски, далавераджийски. Чувствам се като бяла врана. Не виждам с кого мога да седна и да говоря за поезия. Трудно се оцелява, но това не е героизъм, ежедневие е.
Все пак виждам как богатите свиленградчани се променят към по-добро. В началото беше един чалгясъл, помиярски богаташки живот. Проститутки, обикаляне на барове, постилане на пътеката с марки.
Сега взеха вече да се позамислят. Взеха да стават дарители, помагат на бедни студенти, на сираци. Един замисля да възстанови стара чешма на чаршията в автентичния ѝ вид. Макар и бавно, почна да става нещо…
… Понякога всичко тръгва от дума, друг път от звук, може и от гледка. Един ден искам да запаля цигара, но не мога да намеря кибрит. Пък аз съм го оставил на перваза на прозореца, там влажно и той мухлясъл. И стиховете идват сами: "живеем мухлясали – като клечки в навлажнен кибрит". Веднъж чух гръмотевица, тя изтрещя, но не рязко, а продължително – все едно, че някой трополи по стълбище. Така пък се появи друго стихотворение…
Недялко Бакалов
В."Новинар юг"
0 коментара:
Публикуване на коментар